Търсене

обще житие

политики, управление и други неща

Етикет

преход

Ден като всички останали

10 ноември. На пръв поглед ден като всички останали. Вероятно в новата ни история има други дати, които са формирали в много по-голяма степен животът ни, такъв какъвто е днес. И все пак 10 ноември 1989 е дата, която искам да си припомням. Тъй като липсата на памет е най-тежкия недъг.

Всъщност в моята лична история самият 10-ти се губи. Помня обаче 11 ноември. Беше събота, последният учебен ден от седмицата. Рано сутринта имахме час по физика. Един от съучениците ни връхлетя с още топлия брой на „Работническо дело“ и възклицанието „Свалиха Тошо!“. Никой друг не беше разбрал новината и часът премина в дискусии как е възможно това; не е ли някаква гадна шега. И макар мнозина и до днес да спорят, че 10 ноември е бил режисиран, все пак това е денят, който даде старт на промяната. Бавна и тежка промяна. Жалко е, че рядко си даваме сметка за същината й и за това колко много в действителност имаме днес.

Помня ’87, когато със семейството ми излизахме за първи път от Бъглария. Беше знаменателно събитие – смесица от копнеж и страх. На границата имаше гъст кордон от военни с калашници и овчарски кучета. От цялата обстановка лъхаше такава враждебност, че човек ще не ще се усещаше престъпник за дето е дръзнал да поиска да види какво има отвъд оградата. Този спомен ме връхлетя наскоро, когато с кола прекосих Европа на път за България. Отначало се сменят само пейзажи, езици. После се сменя валутата. След това идват и границите. Тогава ми хрумна, че свободата е нещо, което оценяваме, когато го нямаме. И в същото време истинската свобода е не онази, написана в законите ни, а тази вътре в нас. Вътрешните граници са най-страшния източник на не-свобода. Истинската свобода изисква смелост да правиш избори и да поемеш отговорност за тях.

Ако първата крачка към свободата през онзи 10 ноември е била дирижирана, то всички следващи крачки зависят от нас. В обикновени дни като този.

Advertisements

1989 – преходът на елитите

В октомврийския брой на Prospect magazine Иван Кръстев прави интересен коментар на надигащия се популизъм  в източноевропейските държави и недоволството към политиците на фона на неоспоримите процеси на демократизация, пазарна икономика и реално членство в ЕС. Основната теза на Иван Кръстев е, че масовото неудовлетворение се дължи на загубените механизми на влияние, които бяха относително равно разпределени по време на социализма*.

Continue reading „1989 – преходът на елитите“

Нямаме никакви гаранции за свободата си, ако не я защитаваме

clipped from www.mediapool.bg
Аз престанах да се надявам още през 1993 г. До 1993-та все още имаше надежда, че ще има процес срещу престъпленията на комунистическия режим, имаше шанс да бъде осъдена комунистическата система.Това щеше да е гаранция за понататъшната демократизация на страната. Мнозина го определят като реваншизъм, но не става дума за реваншизъм. В Русия това даже беше практически невъзможно, защото основните виновници за катастрофата и за най-големите комунистически престъпления, вече отдавна бяха измрели. Но имаше нужда от оздравителен процес. Това беше важно. Обществото трябваше да разбере в какво е участвало…
Мисля, че на Запад силно подценяват опасността от Русия. Те всъщност никога не са разбирали в какво точно се състои тази опасност. По време на Студената война имаше страх единствено от военния потенциал на СССР и с това измерваха опасността. Западът изобщо не разбираше, че опасността от съветската система не беше във военната сила, а в способността да прониква по целия свят, да пропълзява и да се възпроизвежда, да се пресъздава в обществата наоколо. В това беше истинската опасност, но дори в ония години западните правителства изобщо не разбираха с какво си имат работа. А сега още по-малко разбират, защото след 1991 година решиха, че в Русия вече се е установила демокрацията и готово. Затова Западът сега съвсем се разоръжи, във всякакъв смисъл: и в морален, и в политически, и във военен. А в момента поради високите цени на петрола все по-нарастващото влияние на Русия, тази опасност се удвои. Сега те разполагат с това, което нямаха нито Сталин, нито Брежнев, нито Андропов, нито Горбачов: пари. Разбирате ли, сега те имат икономически лостове за оказване на натиск, нещо, което никога преди не са имали. И от които ще се опитат да се възползват.
…историята играе своята роля. В Русия, и това е безспорен факт, никога не е имало демокрация. Властта, основана на насилие, е нестабилна, рано или късно рухва. В Русия никога не е имало сериозна, стабилна държавност и това е основен проблем. Затова всяка криза води до разпад. Щом се зададе криза и започва разпад. През 19 век има някакви наченки на самоуправление, макар и нищожни, но вече е късно. Появяват се болшевиките и унищожават всичко. Сега започнаха някакви плахи демократични промени, върнаха се чекистите на власт и съсипаха и това. И пак имаме властници, а не управляващи. Властта е само по вертикала. Затова и в Русия няма граждани, има поданици.
blog it

Малцина са успелите да поемат авторство върху живота си

Българинът има отчаяна нужда от представата за добрите, но изглежда не е в състояние да я произведе, въплъти и удържи в реалността чрез целенасочено усилие и себепреодоляване, казва Харалан Александорв. И още:

Непоносимо е да живееш с такава конспиративна версия за реалността, но тя е за предпочитане пред абсолютния хаос. По-добре е да има един космат грозен паяк, който седи в дъното на мрежата и плете конците, отколкото да приемеш, че просто няма център на властта, че няма външен спрямо тебе порядък, в който да се положиш. Защото ако изоставиш тази версия, трябва да поставиш под съмнение основни допускания за реалността, да станеш участник в процесите и да поемеш отговорност за случващото се.

Цялото интервю, четете тук

Up ↑

%d bloggers like this: