10 ноември. На пръв поглед ден като всички останали. Вероятно в новата ни история има други дати, които са формирали в много по-голяма степен животът ни, такъв какъвто е днес. И все пак 10 ноември 1989 е дата, която искам да си припомням. Тъй като липсата на памет е най-тежкия недъг.

Всъщност в моята лична история самият 10-ти се губи. Помня обаче 11 ноември. Беше събота, последният учебен ден от седмицата. Рано сутринта имахме час по физика. Един от съучениците ни връхлетя с още топлия брой на „Работническо дело“ и възклицанието „Свалиха Тошо!“. Никой друг не беше разбрал новината и часът премина в дискусии как е възможно това; не е ли някаква гадна шега. И макар мнозина и до днес да спорят, че 10 ноември е бил режисиран, все пак това е денят, който даде старт на промяната. Бавна и тежка промяна. Жалко е, че рядко си даваме сметка за същината й и за това колко много в действителност имаме днес.

Помня ’87, когато със семейството ми излизахме за първи път от Бъглария. Беше знаменателно събитие – смесица от копнеж и страх. На границата имаше гъст кордон от военни с калашници и овчарски кучета. От цялата обстановка лъхаше такава враждебност, че човек ще не ще се усещаше престъпник за дето е дръзнал да поиска да види какво има отвъд оградата. Този спомен ме връхлетя наскоро, когато с кола прекосих Европа на път за България. Отначало се сменят само пейзажи, езици. После се сменя валутата. След това идват и границите. Тогава ми хрумна, че свободата е нещо, което оценяваме, когато го нямаме. И в същото време истинската свобода е не онази, написана в законите ни, а тази вътре в нас. Вътрешните граници са най-страшния източник на не-свобода. Истинската свобода изисква смелост да правиш избори и да поемеш отговорност за тях.

Ако първата крачка към свободата през онзи 10 ноември е била дирижирана, то всички следващи крачки зависят от нас. В обикновени дни като този.

Advertisements