Изборът на новите лица на ЕС в четвъртък втрещи дори ревностните поддръжници на ЕС. И въпреки призивите за кредит на доверие за Ромпой и Аштън, едва ли някой има особени очаквания за бъдещето. Foreign policy определи избора като ужасен и аргумените могат да се наредят в дълъг списък.

Липсата на опит на двойката като че ли е най-малкият проблем. Далеч по-сериозната тревога е, че с този избор Европа трябваше да заяви силно политическо присъстие на международната сцена. Трябваше да излъчи лице, което да води Европа в целта й да бъде глобален лидер. Вместо това бяха избрани компромисни фигури, които да получат одобрението на всички (разбирай, да не дразнят никой). Това, което чухме от самия Ромпой е, че щял да се съобразява с желанията на Съюза. Подобно изказване още повече засилва подозренията за това, че бъдещият президент ще бъде просто играчка в ръцете на Германия и Франция.

Цялата задкулисна игра, без да се впускаме в детайлите й, е свидетелство единствено за това, че за „Съюз“ все по-трудно може да се говори. Ако в по-голяма част от историята на ЕС противоставянето е било предимно Франция-Германия-Англия, то все по-силно личи и антагонизма стари и нови страни-членки. Консенсусът все по-ясно се появява под формата на компромис. Този компромис не само съботира Лисабонския договор и опита за силно управление на ЕС. Старанието на националните правителства да опазят със зъби и нокти позициите си в над-националната структура поставя на изпитание самата идея за обединена Европа.

Advertisements